ОЧИТЕ  НА  ДЪГАТА

С най-синьото от синевата на очите си

ме погледни.

Със най-кафявото от светещия кръг

на моите очи ще те погледна.

Ще блесне мълния в пространството

Между зениците – магнити.

Ще се стопи безбрежното сияние.

И времето ще спре.

Мигът сапфирен ще го хване,

тъй както мълнията хванахме с очите си.

Разтресе гръм телата ни.

Последва го дъждът –

пороен дъжд върху клепачите,

размиващ синьото в кафяво,

кафявото в синьо.

 

И стана чудо –

както в приказките,

които слушахме като деца.

Превърнаха се твоите очи в еленово кафяви,

а моите – във гълъбово сини.

Кафява топлина

и синя нежност.

А между тях –

очите на дъгата –

кристалът жив на сътворението.

Ще отмалеем във проникването,

Във късчето проникване, стопило времето.

И като в приказките детски

ще стане чудо.

Отварят се очите на дете –

със моята кафява топлина

и твойта синя нежност.

 

Сега е тихо.

Отмина бурята.

И любовта отмина.

Изви се чистата дъга

в прозрачното небе между очите ни.

До следващата мълния.

Кафява топлина

и синя нежност.

А между тях –

очите на дъгата –

кристалът жив на

сътворението.